Будителят

1 Nov

Настоящият текст представлява старо мое ученическо съчинение, което съм написал някъде към края на 2006 – началото на 2007 година. Ако не се лъжа, по-рано го бях качвал и другаде, но някак съм го загубил в безкрайните преноси и едва сега е (отново) общодостъпен в първоначалния си облик.


Будител.. какво значи това? Будител е онзи, чието слово кара хората да осъзнаят своята „заспалост“ в едно или друго отношение. За будители приемаме онези личности, които са пробудили народа и са го накарали да се осъзнае като такъв, да поиска и в последвствие да се бори за своята свобода. Будители са онези, без чието дело би било немислимо днес да се наричаме българи и да говорим на български език. Будители са онези, които са били начело на редиците в борба за Освобождението. Но не толкова физически, колкото духовно, макар и често тези две насоки да са част от едно цяло.

И други народи имат будители. И други народи са били под чуждо владичество и са имали нужда от пробуждане. И други ситуации са налагали нуждата от будители на народа, а не само робство и тирания. Будителят се оказва онзи двигател на мисълта и духовността, който ускорява всички реакции в обществото, които биха довели до неговото благоденствие.

В България за будители се отреждат книжовниците, просветителите, борците за национално освобождение, радетелите, съхранили през дългите векове из нашата велика история духовните ценности и морала на българина. Дори е отреден специален ден, в който официално да се почита тяхното свято дело – 1 ноември. Такъв един празник на духовността е полезен с това, че, в забързаното си ежедневие, българинът рядко се сеща да окаже почест, дори само и мислено, на тези, без които животът ни далеч не би бил същият. На тези, на които дължим всичко. На будителите. Имайки един такъв ден, всеки от нас би могъл, ако не с цветя и почести, то поне в полето на разговор със самия себе си, в собствените си мисли, да се отблагодари на тези дейци за запазването на българщината през вековете.

Някак си, съвсем нормално, споменавайки понятието „будител“ се сещаме за няколко ярки имена, сред които тези на Иван Рилски, Паисий Хилендарски, д-р Петър Берон, Георги Сава Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Стефан Стамболов и т.н. Списъкът е твърде дълъг за да бъдат изброени имената на всички, макар и не по-малко достойни за уважение.

Паисий Хилендарски, наричан още „Бащата на българското възраждане“, завършва своята „История славноболгарская“ през 1762г. В прословутото четиво, бързо станало известно сред всички българи, без различие в пол, възраст и произход, Хилендарски се възмущава от невежите сърби, които се подигравали на българския народ заради липсата на писмена история. Паисий започва в Хилендарския и завършва в Зографския манастир писането на първото произведение на българската история. „Историята“ е наричана често програма на българското национално освобождение, тъй като пробуждането на един народ под робство започва с литературните произведения.

За българите Паисий създава своята творба, показвайки защо трябва всеки един да е горд, че принадлежи на българския род. В творбата за пръв път от времето на робството успешно е популяризирана идеята, че българите винаги са били сред най-силните народи в Европа. Значението на историята и националното самочувствие са първата стъпка към осъзнаването на нуждата от свобода. Само така българите могат да придобият смелост да поискат своя църква, а в бъдеще – да се борят и за политическата си свобода. Паисий е канонизиран за светец на Българската православна църква. Напълно достойно.

Софроний Врачански пък прави първите преписи на едноименното произведение на Хилендарския монах. Създава видински сборници и описва собствения си живот в „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в букурещкия си период. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на славянски и гръцки източници. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга – и налага говоримата реч като език на книжнината. Широко популярен е сред народа под името „Софроние“. Врачанският будител пише и други произведения, превръщащи го в най-видния представител на българската литература от началото на XIX век. Творбата му „Серафим, архиерей български“ се явява позив към българския народ от 1810г. по повод на една от войните на Русия срещу Турция по това време. Софроний Врачански, също както и предшественика си в логическата последователност на българското пробуждане – Паисий, е един от най-заслужилите светци на Българската православна църква.

Борците за българска, независима от гръцката, църква също не са за пренебрегване. Имената на Иларион Макариополски и потомците на Софроний от фамилия Богориди изплуват в съзнанието моментално при тази мисъл. Националната църква е стъпка към съзнанието на свободни хора. Защото не само осъзнавайки историята си, ами имащи и на какво собствено постижение от настоящето, хората биха били по-склонни да пожелаят свободата си. Църквата освен това е начин да бъде признат българския народ. Султанският ферман от 28 февруари 1870 г., учреждаващ Българската екзархия, очертава границите, населявани предимно с българско население.

„Свободата не ще екзарх, иска Караджата“ гласи прословутата мисъл на Любен Каравелов. И действително – за да можем да говорим за пробуждане на българския народ и съответно за негови будители, няма как да пропуснем дейците – организаторите и участниците в борбата за национално освобождение. Точно този копривщенец е един от първоинициаторите на организираното българско опълчение. Като приемник на идеите на Георги Сава Раковски от Първата и Втората български легия, се създава Българския централен революционен комитет в Букурещ под негово ръководство. Двамата създават множество произведения, с които целят да поддържат и доразпалват борбеността у патриотичните българи.

Васил Левски пък се заема с най-трудното – организирането на революционните действия по българските земи със създаването на Вътрешнатареволюционна организация като вътрешно звено на БРЦК. С множеството комитети по българските земи, Васил Левски убеждава мнозина, че изходът е в организираната революционна борба.

Не са за пренебрегване имената на Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Захари Стоянов, Тодор Каблешков, Димитър Общи, Киряк Цанков, Стефан Стамболов и много други. След неуспешното Старозагорско (1875) и практически неуспешното – недовело до свобода – Априлско (1876) въстания, имащи по-скоро подготвителен характер, Руско-турската война от 1877-1878 се явява освободителна за българския народ. Стефан Стамболов освен това е десетият министър-председател на България и е наричан Българският Бисмарк от европейски политици и журналисти, заради непреклонната си и строга политика и добре обмислените решения. Имащ мнозина крайни поддръжници и крайни врагове, той е един от най-гениалните политици в Новата българска история.

Владетелите на държавата ни в по-старо време, като например Курт, Испор, Тервел, Крум, Муртаг, Борис І, Симеон, Петър І, Самуил, Калоян, Иван Асен ІІ и пр. също са направили наистина много за развитието на българската култура и изкуство и за съхранението на българщината през вековете. Поради този неуспорим факт, аз съм склонен да нарека и тях будители. В Средновековието и Древността един добър владетел не се е грижел само за военната мощ на държавата, ами и за духовното развитие и пробуждане след време на „духовна тъмнина“ у народа си. В Българската история конкретно има много такива примери, малка част от които са гореизброените.

Както и да е, всяко време се нуждае от своите будители. Та дори и в днешно време българинът се нуждае от пробуждане. „Българинът е скептик, дори черногледец. Това е вярно. Всеки дълго робувал народ е такъв. Въпросът е дали е то слабост, или сила? Лесно вярващият, оптимистът е винаги измаменият, разочарованият. Скептикът, песимистът е реалният човек“. Тези проникновени слова, написани от талантливия ни поет Кирил Христов, представят един нов прочит на типичния за българите негативизъм. Действително, в страната ни винаги е царял етнически мир и рядко народът ни се е поддавал на шовинизма по отношение на своите съседи. Това са много големи достижения, макар и да ги пренебрегваме с присъщата си скромност.

Именно на „националния си нихилизъм“ и произтичащата от него възможност да се работи върху идеята за „Велика България“ дължим своя икономически напредък, макар и не огромен, в последните години. Вярно е, че България често е ставала арена на ожесточени вътрешнополитически схватки и скандали, но въпреки липсата на чувство за отговорност, въпреки липсата на достойнство и чест у множество от управниците си, страната винаги успява да се възроди като феникс от пепелта на държавността и е успяла да просъществува най-дълго от всички европейски страни без промяна в наименованието си. Но определено не без промяна в мисленето.

Не е ли време да използваме отрицателния си поглед на нещата и да го превърнем в извор на самоуважение!? Защото иначе вървим по пътя на националното си самообезличаване. А един народ изчезва само когато се самоунищожи. Именно тук е ролята на будителите на народа. А поотношение на самоличността им – трябва да се премине към уважение на българските интелектуалци, доказали непримиримостта си както през годините на социализъм, така и през периода на преход. Перата на Радой Ралин, Стефан Цанев, Недялко Йорданов не бива да се възприемат само като поетика или публикация, а да разбудят позаспалия дух на българина. Не бива интелектуалците да са мислени за най-бездарната част от обществото, която не може да постигне нищо в живота. Защото е тъкмо обратното. Будителите трябва да се появят възможно най-скоро, тъй като народът се нуждае от тях. Трябва да има примери за подражание и хора от днешния ден, от съвременността, които да са достойни за почит.

Къде сте, български будители?